No title
Спектакълът „Гео“ на режисьора Иван Добчев фокусира интелигенцията като жертва
Търсенето на неизвестния гроб на Гео Милев, безследно изчезнал през 25-та година на миналия век, на 30 години, ваденето на духа му от изоставен кладенец, който при това се оказва не единствен, в пустинния пейзаж , изпълнил сцената с множество подобни дупки, в които са били захвърлени писатели, журналисти, учители. При това в „Една и съща нощ“, според автора на документалния роман на Христо Карастоянов, върху който е изградена основата на представлението за Гео Милев. Историята, която днес се оживява от сцената на Народния театър, като оплакване на болезнената жестокост, като погребване на човечността, в нейния по- общ смисъл и конкретната – историята на поета Гео Милев и анархиста Георги Шейтанов, тези две нива за навлизане в трагични пластове на българската национална съдба са неясно объркани в спектакъла на Иван Добчев.
Историята на Гео Милев, неговото семейство, неговата среда, приятелят му Георги Шейтанов, с когото издават списание „Пламък“, е сурова и симптоматична за българския пейзаж, не само през 25-та година. И проблемът е за геноцида към интелигенцията, към талантите на България , за това, че те са съдени за поезия, за това, че никой не ги възприема като първенци на нацията и масово ги избива. Въпросът, който стои като Дамоклиев меч над историята ни – за системното унищожаване на най-образованите, най-ярките имена в културата ни, днес е особено актуален. Това е кървавата следа от скъсаните връзки в културата ни, които я обричат на консерватизъм и периферност. Днес, почти век след историята с Гео е важно тази пареща истина да бъде осъзнат публично, да бъде възприета като историческа обреченост България да потъва в бездуховност и нецивилизованост. При това тези последни тежки присъди са казани от самия Гео, още преди убийството му. Като тук става дума не за обикновена жестокост, а за унищожаване на елита на нацията ни и оттам обричането на нейното достойно развитие като европейска и цивилизована държава. Тъй като това не се случва повече от един век и всички ние циклим в трагичната ни криворазбрана цивилизация и демокрация е важно от сцената да се разкаже убедително съдбата на Гео Милев- интелигент, европейски образован, бунтар, новатор, велик поет. Затова е неприемливо на сцената Гео да битува като дух на пленен военен, с раздърпан шинел и други елементи на герой, излязъл от небитието. Гео е реална личност, говорещ два езика, експресионист, интелектуалец, който в началото на 20-ти век познава Европа, Германия, Лондон. От сцената, за зрителя именно това не става ясно – интелигента срещу водовъртежа на времето. Явно Добчев не осъзнава, че едно подобно представление, близко до рецитала, също трябва да има контрапуктове, а за съжаление всичко е замазано в някаква патетична оплакваческа гама, мрачна емоционалност… Явно е забравена класическата максима, че не на сцената трябва да се страда, а в залата, публиката е важно да бъде разчувствана. А с рецитал трудно това се постига, за съжаление!
Смущаващо, неприемливо е представянето на Гео не в истинския му ръст на различен, на изискан интелигент в обкръжаващата го среда на политически терор и варварство. Това особено липсва в присъствието му, тъй като задачата на сцената е да визуализира проблема- интелигента и варварите. Леонид Йовчев се мъчи в тази липса на фокус в изпълнението си на Гео, не е лесно да играеш духа на Гео. Единственото, което спасява Йовчев е това, че той владее словото си до съвършенство. Като стана дума за фокуса на образа на Гео, той е неубедителен като жертва, защото на сцената героят никога не е даденост, дори да е историческа икона като Гео Милев, сцената дава възможност за изграждането на личност, която се бори да не е жертва. Затова учи в Германия, затова поставя в Народния театър, затова издава списанията „Везни и „Пламък“. Или по-скоро Гео наистина е жертва, но това е резултат, това е пост фактум и той не знае, че накрая ще стане жертва, както се казва и в спектакъла. Но на сцената думите не са достатъчни- трябва да има човеци, сблъсъци, истина. Спектакълът „Гео“ пропуска възможността да приближи съдбата и таланта на подобна личност до съвременния зрител, за да бъде заобичан, разбран. Да върнеш Гео Милев на България не като жертва, на която публиката да съчувства, а като ярка личност, която днешните зрители да припознават като част от силата ни да се противопоставим на варварството.
В спектакъла „Гео“ има опит чрез образа на младия Гешев, мракобесникът, който действа не като убива своите противници, а ги опознава и иска да държи на близко разстояние. Не по-малко мерзка философия на полицейската държава, която настъпва срещу неудобните по всички фронтове. Този опит , Гешев да бъде своеобразен контрапукт в спектакъла е неубедителен по друга причина- затънал е в щампите на актьора Валентин Ганев, известен в последните години с повторението на едно единствено представление на сцената на Народния театър, вече в продължение на десетилетие.
Като говоря за актьорите и за фокуса на представлението- прави впечатление, че на сцената има най-много трима опитни актьори от трупата на Народния театър, а господства масовка от 20-тина студенти, явно ученици на Добчев. Но за съжаление, те не показват ни най-малка свежест или нестандартност, не отстояват присъствието си на сцената на Народния театър, освен като патетични марионетки на учителя си. И може би най-важното, че с това свое представление Иван Добчев показа безсмислието и безсилието на отстоявания от него през годините авторски театър, на режисьора пенкелер- който е автор на текста, който иска да наложи свой някакъв си театър. Но защо от сцената на Народния ни театър и защо с Гео Милев?
автор: проф. Мирослава Кортенска
в. „Ретро“ – Декември 2015
Още статии
