No title
Всеки роман на Умберто Еко предизвиква дискусии, превръща се в запомнящ се знак на днешния ни свят. „Името на розата“, „Махалото на Фуко“ дадоха на автора им- теоретик и културолог, ново качество- разказвач на истории, важни за съвремието ни- със знаковия си смисъл. Новият роман на Еко „Нулев брой“ представя един сатиричен, повече мрачен пейзаж от 90-те години, разкрива машината на медиен експеримент: да се списва вестник, който всъщност не излиза, нещо като дървено желязо, тъй като е подменен смисъла на медията – да стига до читателя. Вестникът е „Утре“ и в неговата редакция се тренират техники за манипулация, за психоатаки към читателя- така се очертава нов застрашителен феномен: медия, която да съществува единствено заради интересите на влиятелния й собственик, който щедро я финансира. Това е пейзаж от 90-те години в Италия, времето на Берлускони- известен медиен магнат и политик, това са години, които Еко смята, че предопределят упадъка на днешното „втечнено общество“- без ориентири, затънало в примитивизъм и пошлост. Посоката на упадъка той разкрива в разцвета на манипулативната журналистика, която превръща публичния глад за сензации в робството на съвременния свят. Еко разкрива как властта и нейната същност се отразяват най- силно в медиите, разказвайки една реално-нереална история.
Вестникът „Утре“, който е в центъра на новия роман „ Нулев брой“ е наръчник за всички изпитани лоши практики в медиите- новина е не-новината, важно е умението тя да бъде смачкана на страниците на вестника с други стряскащи заглавия, наред с радостта от чуждото нещастие, опроверженията, които не се базират на факти, а на слухове и целят да дискредитират, да притискат… Всичко това гарнирано с баналните кръстословици, хороскопи, брачни предложения, романтични сюжети, както и погребални вдъхновения в рубриката с некролози, които също са част от алхимията на принизяване на читателя. Целият този набор от усъвършенствани практики създават плашещия портрет на публичен аутизъм, пошлата политика, нежелаеща да чува и разбира обществото, медиите, които не се интересуват от читателите си, от случващото се. Не случайно Еко възкликва на премиерата на книгата си в Париж / май 2015 г./, че който я прочете може да се хвърли от прозореца. Авторът откроява медиите като важна част от днешния свят, в който публичността е бойно поле, както бизнеса и политиката. Или по-скоро трамплин за навлизане в политиката и бизнеса. Целият този кич, медиен боклук, хвърлян на читателите, всеки ден, на всяка цена, тази смазана машина, показана в романа, която моделира представите на аудиторията, доказва, че в миналото са останали принципите на журналистиката- истината, многообразието на живота. Да не говорим за почтенността, защото тя също е превърната в част от медийния арсенал, който може да се продава добре, стига да се вписва в общия пейзаж и патетика на фалшивата медия. В романа си Умберто Еко показва и как един вестник може да лансира партия, да я наложи и то партия, наричаща се „Лига на почтенността“.
Друга линия в романа „Нулев брой“ е психозата от досиета, следене, задкулисни игри, мрачни сценарии. Умберто Еко ги разполага и в исторически план- мистификацията за съдбата на Мусолини, който има двойник и след емиграция в Аржентина се връща в Италия, през 1969 г. да прави преврат, както и смъртта на един папа, в която е намесена банката на Ватикана… Цялата тази помия се оказва в романа, че е експонирана и във филм на Би Би Си, който излага същите факти и версии, но те едва ли имат стойност за историята. Просто една адска машина, която работи, макар и на празни обороти и е готова да промива мозъците на публиката, да всява страх.
Романът „Нулев брой“ завършва с убийство на един от журналистите и закриване на вестника, който никой не чел. Явно е изпълнена задачата, уредена е някаква по-голяма сделка за собственика му, чрез съчиняването на мистификации.
Както се разбира, романът на Умберто Еко „Нулев брой“ няма характер на лятно четиво, а безпощадно ни показва реалностите, и най-вече в самия му финал авторът подчертава, че примирението с подобни варварства, заплашва и деформира както журналистите-пионки, така и читателите, цялото общество. Самият факт, че Еко пише този роман 20 години по-късно след ерата на Берлускони, като остра реакция срещу манипулацията и бездуховността, фокусира неговата тревога срещу устоите на днешната цивилизованост. Като интелектуалец, Умберто Еко дава реванш, реагира, а не се примирява, дава надежда, че може да се изплува от описаното от него блато. Може би в това е предизвикателството на новия му роман, въпреки лошото послевкусие от разказа му за фалшивата машина на вестник „Утре“.
Умберто Еко, „Нулев брой“, 2015 г., издателство „Бард“.
проф. Мирослава Кортенска
в.“Словото днес“ , 27.09.2015 г.
Още статии
