No title
Проф. Мирослава Кортенска
В дните на Страстната седмица преминаваме през множеството метаморфози на празника, по стъпките на Спасителя, от възгласите- „Разпни го!“ до „Осанна!“. На този български Великден обаче е добре да чуем и възгласа: Стани, Лазаре!, с който започва Страстната седмица. Лазар, беден, болен, заминал в отвъдното е върнат към живот от Спасителя. Това е първото чудо на големия празник.
Въпросът е дали реално българите ще се припознаят в този библейски сюжет през Страстната седмица. Дали ще чуят този възглас преди да са потънали в празника, разбиран като пътуване, агнешко и различни ситуации за забрава на реалността в България. Въпросът е: ще пробие ли този спасителен вик, който осветлява ръба на смъртта, на изчезването в небитието и възможността да се изправиш, да си жив, да застанеш лице в лице с изпитанията. Така големият празник е възможно да стане фокус на тежките кризи на делниците ни. Оказва се, че вече животът ни е ограничен от статуквото и днес е трудно някак да се противопоставим, това вече са отчаяни и епизодични ходове. Бягството е един от масово отиграните ходовете- имиграцията, отказа да се решават проблемите в България от тези над 2 милиона, напуснали родината ни. А значи- отказ от противопоставяне и желание за промяна и просперитет на България. Затова някак особено звучи, че българите, имигрирали в различни точки на света, не били безучастни и искали активно да гласуват и „оправят“, макар и от разстояние, политическата ситуация в страната ни. Това са измамни нагласи в обществото ни, които се оправдават с Конституцията или други норми. Но преди всичко, тези извъртания от тежките реалности, показват, че в България не се разбира липсата на време и възможност за отлагане на трезво и отговорно изправяне на крака на страната ни. И яснота, че тези, които живеят тук, каквито и да са и колкото и да са, трябва да се мобилизират и решат настоящето на България. Другото ще удължи кризите и ще застраши реално развитието ни. Това е нашият приоритет, българският. По-добре да не бъдем зависими от хора, сами отказали се от бъдеще в България, те няма да ни помогнат. Защото страната ни болезнено се нуждае от реална визия и реални действия.
Освен това в тази Страстна седмица е добре да осъзнаем, че сме продължително време в плен на тежка криза- социална и духовна, и че за съжаление вече сме свикнали да живеем при тези условия. Самото осъзнаване на хроничните болести на обществото ни, на битието ни в период на разпад, може да освети случващото се у нас. Като пламък на свещичка, запалена в храма, която да освети и да даде смисъл и надежда за обикновения българин през Страстната седмица. Кога друг път през годината можем да разберем, че всъщност не сме далеч от болния и безпомощен Лазар, който е на ръба между живота и смъртта? И че до това безпомощно състояние ни доведе Бедността. Както се разбира, именно тя е трайната орисия на българите, на които за пореден път им се обещава повишаване на стандарта на живот, а всъщност- им се увеличава цялостната издръжка. За съжаление вече сме стигнали до положението да напомняме на властта, че не можеш да вземеш от някого нещо, което той няма. И така поне да се спре по някакъв начин непрекъснатото щение да се лъже и граби българина. Защото той безвъзвратно се топи, намалява застрашително. И все пак нека никой не забравя, че възгласа: Стани, Лазаре!, може неочаквано да обърне мача на политическите преговори. Християнските празници са и предупреждение за всички, които нямат страх от ненаситните въртележки, които издигат върхушката като недосегаема. Но нали знаете: Последните могат да станат първи! Ето това е последователността на „чудесата“, които ни разкрива Страстната седмица.
В обществото ни засега няма ориентири, загърбени са възможностите на духа и вярата. Дали някой ще се стресне от възгласа, изваждащ Лазар от гроба? Едва ли! Именно сега , по празниците, когато ритъма някак утихва все по-силно се усеща празнотата на механичното живеене, потъването в блатото на застоя. Идването на пролетта, може да радва българите преди всичко, че вече е топло и няма да са зависими толкова от тока и парното и че могат да изкарат с по една супа от коприва. Доста примитивни радости.
Дори не ни остава време за покаяние, че не приемаме в градовете си чужденци, че искаме да правим гета. И всъщност самите ние превръщаме обществото си в гето- с жестоки правила, с агресия и озлобление. Бедността, липсата на перспектива, униженията- за нас и децата ни, не ни правят милосърдни. Правят ни варвари.Греховете на съществуването ни без духовност и енергия за промяна ни водят към други прегрешения. Дано да ги осъзнаем. И колкото повече се мъчим да заобиколим проблемите си и да ги отложим, толкова грамадата расте и ни затрупва…
В тази Страстна седмица кънтят изстрелите и атаките в Сирия, атентатите в Петербург и Стокхолм. Явно заплахите, дисбаланса и агресия са трудно овладяеми и в световен мащаб. Но това не бива да ни свива и плаши, а напротив, да ни напомня, че трябва да сме будни в тези тревожни времена. И да сме готови, ако чуем възгласа: Стани, Лазаре! Съживяващи думи, водещи към дела и промяна. Идва Великден- да се надяваме на чудото! Възкресението предстои!
Още статии
