АТЕНТАТОРИ НА САМИТЕ СЕБЕ СИ
Проф. Мирослава Кортенска
НЕНУЖНИЯТ ЯВОРОВ,
НЕНУЖНИЯТ ТАЛАНТ
На 29 октомври 1914 г Яворов слага край на живота си. Не е навършил 37 години. Роден в годината на Освобождението на България от турско робство- 1878 г., поетът се превръща в знак на новото време, в знак на българските преобразования през 20-ти век. Светла личност, голям талант, който бива смелен от нравите в нова България.
Не особено познат е първият удар по таланта на Яворов. Нетърпимостта на обкръжението му към любовта му с Мина, нейната ранна смърт, които сериозно го травмират и той сам се отказва да пише поезия. След смъртта на Мина, “смята, че не може да се изрази пълно и ясно“ чрез стиховете и търси друг жанр. Това той споделя в писмо до Боян Пенев, 10 септември 1910 г. Явно загубата на любимата му, тегнещите предразсъдъци на семейството й и цялото му обкръжение разбиват аурата на поета и оттам се появява драматурга, публичната личност. След като е написал знаковите си социални стихове -“На нивата“, любовен шедьовър като „Две хубави очи“, а също и множество модерни стихове, Яворов замлъква като поет. До смъртта си през 1914 г., той пише двете си пиеси – „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“, превежда драми, режисира, автор е и на театрални статии. Това е рядък факт в литературната история, когато един поет сам спира да пише стихове и разбира се е огромна загуба за българската култура. Приживе замлъква един голям поет, чийто стихове се знаят от всеки българин. Крехкостта на таланта и силата на личността му, превръщат Яворов във важна и драматична фигура в националния ни култура. Той показва, че сам ще определя посоката на творчеството си, ще изповядва драматизма на личността си, чрез пиесите, които написва, чрез публичната и театрална дейност, върху които оставя сериозен печат в началото на 20-ти век.
„Тук убиват с топор, а не със златна игла“ , болезнено изкрещява Яворов в първата си пиеса „В полите на Витоша“, от чудовищните нашенски нрави. Цялата жестокост на обкръжението и неговите предразсъдъци, която изпитва Яворов на собствен гръб, в полите на Витоша. Именно този вик на Яворов, с целия му трагизъм, дава ключ към всички негови опити на съпротива на заобикалящия го свят, които белязват последния период от живота му.Той започва със смъртта на Мина, към финала- е трагедията с Лора и накрая- Яворов избира смъртта. В този трагичен сюжет става ясно, че главният герой отхвърля предразсъдъците на обкръжението и категорично не иска да продължи по правилата на тогавашната среда. Яворов е наранен, но не се прекършва. Всичко това всъщност показва драматичния профил на личността му, станал емблема на епохата, след Освобождението.
В Париж, когато всеки ден ходи на гроба на любимата си Мина, Яворов започва да пише драмата „В полите на Витоша“- от 4 ноември 1910 г., като до края на годината той написва първия вариант на трагедията. След завръщането си в София, Яворов я предава за печат и тя излиза едновременно и в книга и на сцената на Народния театър- на 1 септември 1911 г. Веднага след премиерата на първата си пиеса, Яворов започва да пише „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“, замисля да напише още 7-8 драми, по негови признания.
Именно в Париж, на гроба на Мина, се срещат Яворов и Лора. Лора , почитателка на големия поет, настоятелно го търси и намира, опечален пред гроба на Мина. Така се пресичат линиите на любовта, на нейната обреченост, на любовта и смъртта. По-късно, през 1913 г., именно в Париж, Лора изпраща втората пиеса на Яворово, която се превежда на френски, под нейна редакция и тя търси възможност да бъде поставена в театъра на Сара Бернар… Оказва се че именно в Париж са истинските, европейските измерения на отхвърлените ярки фигури от българския пейзаж…
Има дава портрета на художника Цено Тодоров на Яворов: като известен поет/ 1909г./ и като ослепял бунтар / 1914 г./. Те ясно очертават два важни момента- началото и края на Голготата на твореца. А в целия този процес има една трескавост, себеотдаване, достойнство, но и жестокост от страна на обкръжението. Сюжетът на последния период в живота на Яворов /1910-1914/, не толкова познат досега, е преминаването му през всички тези кръгове на съпротива на заобикалящия го свят. Разширяването на биографията на твореца, която освен дейността му в литературния кръг „Мисъл“ и поетическите му занимания, преминава в решителен сблъсък с предразсъдъците на тогавашното общество, със статуквото, съчетани с мисионерството му – съграждане на новата ни култура, в началото на 20 –ти век. Последните четири години от живота на Яворов /1910-1914/, определят един цял нов период в творчеството му, в който той се превръща в ярка театрална фигура. Артистичен секретар на Народния театър, даващ лице на репертоара му, преводач, режисьор- мисионер и реформатор на новата българска култура, след Освобождението. В този период, Яворов почти не излиза от кабинета си в Народния театър, съратник е на Пенчо Славейков, който е директор на театъра. Тук двамата големи поети защитават красотата на българския език, ценностите на голямата литература, както и правилото, че не приходите в касата на театъра трябва да определят неговия облик. Твърде актуална максима, която може да бъде ползвана и днес от националната ни сцена.
На една от стените в кабинета на Яворов е висяла картата на България, на която той отбелязвал всички действия на македонстващите си приятели, като съпреживява тяхното дело… Именно в тези последни години от живота си, Яворов нарамва пушка и тръгва сам да се бори за свободата на Македония….
Когато ослепява, след трагедията с Лора, и е уволнен от Народния театър, на който посвещава последните години от живота си, Вазов го съветва да подаде молба до Народното събрание, държавата да му отпусне пенсия, за да може да продължи литературната си дейност. В един и същи ден Яворов получава отказ от Народното събрание на тази молба, а също е привлечен и като обвиняем по делото за убийството на Лора. Това е 29 октомври 1914 г., денят, в който за втори път Яворов насочва пистолета към слепоочието си. Това е денят, в който нашенския топор прекъсва живота на твореца. В деня на погребението му, Народният театър играе неговата драма „Когато гръм удари“. Каква ирония или по-скоро доказателство, че свързаността на Яворов с Народния театър, с културата ни не зависи от властници и чиновници.Тук има и още един важен исторически факт. За погребението на Яворов събират средства няколко български писатели, начело с Иван Вазов. Това е първата акция на основалия се по-късно Съюз на българските писатели.
Не толкова познатите факти, от последния период в живота на Яворов, очертават важни уроци, които една личност от ранга на Яворов посочва на българите. А именно, че времето и предразсъдъците могат да прекършат таланта, да спрат гласа на поета, могат дори да убият един творец. Но именно такива фигури, като Яворов, които трагически се противопоставят на обстоятелствата, ги осмислят за другите. Така отхвърлят българският „прагматизъм“, който иска да внедри ненужността на таланта, повече от век, та до наши дни…
Наскоро възстановеният музей на Яворов в центъра на София, със следите от последния период от трагичния му живот с Лора, дано напомнят на всички ни за уроците, които ни дава големия талант, трагично преживял в полите на Витоша.
Още статии
